Може да си помислите, че изображението, което имате на тези редове, е монтаж или сцена от научнофантастичен филм, но нищо не е по-далеч от истината. Всичко е заради обаждането Куполът на Рунит, разположен на остров със същото име и отговарящ за покриването на хиляди кубични метри радиоактивни отпадъци. И май никой не иска да се занимава с тях.
Куполът на Рунит: Друг ядрен срам
Изгубен в Тихия океан на Маршаловите острови е атол, наречен Enewetak и върху него малък остров, рунит, с доста поразителна характеристика: голяма част от повърхността му е покрита от огромна бетонна конструкция във формата на купол.
С дебелина почти 46 см, тази формация е отговорна за покриването на приблизително 73.000 XNUMX кубични метра радиоактивен отпадък, от тестове на ядрени оръжия, извършени от Съединените щати между 1946 и 1958 г. Експлозия по време на теста Cactus създаде кратер с дълбочина 9,1 метра, който е бил използван като депо за радиоактивни отпадъци и отломки (включително плутоний-239, един от основните изотопи, използвани в оръжия и ядрени реактори), натрупани от такива тестове.
[RelatedNotice blank title=»»]https://eloutput.com/news/science/chernobyl-accident-hbo/[/RelatedNotice]
За да покрие всички тези глупости, беше построена тази огромна бяла бетонна покривка, която неизбежно се откроява в орографията на острова, дори заобикалящата го растителност.
В края на 2014 г. The New York Times той осъжда в статия, озаглавена „Радиоактивен, забравен тихоокеански остров“, че куполът на Рунит е бил напълно забравен от правителството на САЩ. Той осъзна, че земята е толкова замърсена с цезий-137 и стронций-90, че най-безопасното нещо, което може да се направи, е да напусне острова, да не позволи на никого да живее на него и да изчака собственото замърсяване на острова да намалее чрез действие и разграждане от природата, тъй като тези изотопи имат период на полуразпад от 30 години.
Те не са направили правилно изчисленията за плутоний-239, който може да продължи повече от 24.000 година (да, хиляда), така че САЩ нямаха друг избор, освен да похарчат 150 милиона долара за това покритие в края на 70-те години - добре, и нещо повече в персонала и 437 найлонови торби, в които плутоният, според американски медии. Малка част от отпадъците също бяха хвърлени на дъното на морето, не без да бъдат открити останки години по-късно в Южнокитайско море.
След завършването му през 80-те години на миналия век на част от жителите на атола беше разрешено да се завърнат (те бяха разселени, когато започнаха ядрените опити, в допълнение към компенсацията със сума пари, която все още не е напълно изплатена), въпреки факта, че част част от острова все още не беше обитаема.
И всичко това да не говорим за безопасността на самия купол, който не отговаряше на стандартите за този клас депа. Изследователска група дори предупреди, че ако силен тайфун достигне острова, формацията може да бъде (много) компрометирана. Липсата на защита на всички онези, които са работили за почистването на района по онова време (включително стотици американски войници), много с рак в момента без признание от САЩ.
И до ден днешен обаче капакът продължава да изпълнява функцията си (въпреки че има пукнатини, през които изтича вода, както се заклеймява в тази друга публикация с включен видеорепортаж) и всъщност Runit е повтаряща се точка на туристическо посещение за любопитните да видят с очите си това сметище. Кой знае, може би след няколко години ще трябва да говорим за изчезването му, защото е погълнато от морето... с опустошителните последици, които това може да ни донесе.